Страници от миналото и настоящето 24

Следващите няколко програми са бъдат посветени на величествената джамия «Селимие» в Едирне и по-конкретно на нейното отражение по страниците на българската литература, на мислите и чувствата, които поражда този възвишен паметник на мюсюлманската религия в съзнанието на българските поети, писатели и изследователи.

*

С примери от произведения от различни жанрове и видове – разкази, стихотворения, но предимно спомени, дневници, пътеписи и очерци – на автори с неравностойно място в ценностната йерархия на националната литература, ще се постарая да намеря отговор на въпроса с какви очи българският творец гледа, вижда, възприема, осмисля и отразява този безспорен връх в османско-турската култова архитектура.
Поради различни причини град Едирне, който от 1361 година е в границите на Османската империя, сравнително често попада по страниците на българската литература; в нея се натъкваме на множество свитеделства за града край Марица, Тунджа и Арда.
Ако трябва да се подходи хронологически към темата, например в «Житие на Стефан Лазаревич» от Константин Костенечки от 1431 година името на Едирне се споменава поне десетина пъти, но без някакви сведения за него или описания. И в други творби на старата българска литература – от хроники през жития и похвални слова до дамаскини – градът е упоменаван, но основно поради теоцентричния характер на средновековната литература, не се натъкваме на подробности.
Едва в различни образци на възрожденската литература намираме конкретни сведения за града. Например в «Дополнение к книге: Денница новоболгарскаго образования» от 1842 година, по-точно в «Примечания к примечаниям», Васил Априлов, след като подчертава романтичното му месторазположение и че 94 години е бил столица на Османската империя, отбелязва, че в Одрин съществуват 15 главни джамии, сред които се слави със своята изящност тази на Селим II, чийто купол превишава купола на «Света София» в Истанбул с два фута; 380 стълби водят към връхния етаж на четирите й минарета.
Константин Фотинов в преведеното от гръцки, но допълнено и с личните му наблюдения и впечатления «Общое землеописание вкратце за сичката земля» от 1843 година, като запознава читателя с областта Тракия, веднага след описанието на Истанбул приковава вниманието си върху Адрианопол – вторий град первенствующ, в който поставиха султаните престол свой. Споменал за разположението на града между Марица, Тунджа и Арда, и респективно – за великолепните мостове над тях, той изтъква, че значително созидание адрианополско е Султанселимската джамия, която има 380 степени (басамаци) до минарето. И този пример потвърждава, че най-голямата забележителност на града е джамията «Селимие», а самата тя пък покорява всички с високите си минарета.
Видната фигура в българския обществено-политическия и културния живот от втората половина на XIX и първата половина на XX век Михаил Маджаров в своя изключително ценен пътепис «На Божи гроб преди шестдесет години и днес» от 1929 година, в който от нравите, почти всекидневните пожари в султанската столица през пощенските услуги до търговията намираме твърде интересни наблюдения върху живота в Османската империя в 1868 година, когато четиринадесетгодишен той тръгва със семейството си на поклонение от родната Копривщица през Пловдив, Одрин, Родосто (Текирдаг), Истанбул, Измир, Александрия, Кайро в Йерусалим, предава следното за Одрин:

Бях слушал от наши абаджии, че Одрин, макар да е голям от Пловдив, по търговия стои по-долу. И наистина, когато пристигнахме в него, аз видях, че той е обширен, но търговското му движение не е тъй силно. Преди да влезем още в града, останахме удивени, като гледахме високите минарета на «Султан Селим». При влизането ни в града зачуди ни голямата река и каменният мост, въздигнат над нея. И за двете тия знаменити сгради още в Копривщица бях слушал преданията за дадените човешки жертви: едната за хвръкналия от последното минаре майстор, който по нещастие паднал в реката, а другата за вградената подранила майсторова съпруга. И двете предания действаха много силно на въображението и правеха от тия великолепни постройки две чудеса.

След разглеждането на града семейство Маджарови остава с впечатлението, че Одрин е по-турски от Пловдив.
В спомена «Одрин преди петдесет години», поместен в списание «Светлина» от 1920 година, но отнасящ се за 1870 година, веднага след обявяването на независимостта на българската църква, Добри Минков от Сливен ни дава интересни сведения за Едирне и интересуващия ни мюсюлмански храм. Авторът проследява историята на града от основаването му, описва махалите и жителите му, като се спира и върху култовите съоръжения в неговите предели. След като отбелязва, че «Селимие» е най-великолепният турски паметник, чиито четири минарета, с по три викала, красиво се издигат и се виждат много отдалеч, той заключава: подобна джамия няма другаде, уверяваха, че имала 999 прозорци. Минков разказва и преданието, което го впечатлява силно:

За тази джамия на онова време беше разпространено преданието, че султан Селим останал възхитен от нейното устройство и, за да не би архитектът да построи друга подобна, заповядал да бъде той погубен. Архитектът като узнал заповедта на султана, тайно в джамията си изработил криле от дърво, с които хвръкнал от едно от минаретата, но тъй като в бързината си забравил теслата на пояса си, тя прерязала връвта, с която било превързано едно от крилата, и той паднал, та се убил.

Последните два примера показват, че сред народите на Балканския полуостров битуват множество легенди за джамията, породени от нейната изумяваща с хармонията и размерите си архитектура.