Мостове на културата 8

След като през последните няколко програми ви запознахме с живота и мистицизма на Мевляна Джеляледдин Руми, нека днес да чуем в свободен превод на български език два негови текста от «Месневи».

Камиларят и философът

Един бедуин натоварил два чувала на камилата си, самият той седнал отгоре и тръгнал на път. По пътя срещнал един окаян на вид философ. Философът го попитал какво има в чувалите.

„В единия има пшеница, а другият е пълен с пясък“ – отвърнал бедуинът.

„Защо си го напълнил с пясък?“

„За равновесие.“

Философът му казал, че ако раздели пшеницата по равно в двата чувала, товарът на камилата ще бъде по-лек. На бедуина му харесала тази идея.

„Прав си, не се сетих да сторя това“, казал и направил каквото го посъветвал философът. Същевременно се учудил на положението на този толкова умен човек: „Как може той да бъде в такова окаяно състояние?“, помислил си той. Не можал да се стърпи и запитал: „Хей, умни човече! Като си толкова умен, защо ходиш пеш и се уморяваш? С този акъл ти си или падишах, или везир. Кажи истината, какъв си?“

Философът отговорил: „Нито съм падишах, нито съм везир, аз съм човек от народа.“

Бедуинът продължил да любопитства:

„Колко камили и колко вола имаш?“

„Нито една камила, нито един вол.“

„Кажи поне каква стока имаш в дюкяна си?“

„Нямам нито дюкян, нито стока, нито родина. Аз съм философ.“

„Тогава колко пари имаш?“

„Какви пари? Нямам дори пукнат грош да си купя хляб! Бос и гол се разхождам по света. От толкова мъдрост и знания се сдобих само с видения и главоболие.“

Бедуинът много се ядосал от този отговор: „Махай се оттук! Твоите знания и наставления и на мен ще навредят, ще ми отвориш излишни грижи. Ти върви по онази пътека, а аз ще тръгна по тази. Това че в единия чувал имам пшеница, а в другия пясък, е по-добре от твоята мъдрост, от празната ти и безполезна философия.“

Мисълта е това, което отваря път – пътя, който води към истината. Падишах е този, който е падишах по природа, а не със съкровищата и войската си.

За това как един човек започнал да търси дървото, за коетопредполагал, че като вкуси от плодовете му, ще се спаси от смърт

Веднъж един учен човек разказал, че в Индия има едно дърво и всеки, който вкуси от плодовете му нито остарява, нито умира. Чул падишахът за това, помислил, че е истина и възжелал дървото и плодовете му. Изпратил едного от приближените си в Индия да го намери и да му донесе от плодовете. Горкият човек години наред питал и разпитвал за това дърво в Индия. Обикалял от град на град, от село на село, за да го намери, не оставил непретърсени нито един остров, нито една планина, нито една равнина. Тези, които питал, му се подигравали и присмивали: „Полудял ли е тоя?“ Много несгоди понесъл в чуждата страна и най-сетне, изнурен и отчаян, решил да се върне.

По онова време в Индия живеел един благодетелен шейх. В отчаянието си пратеникът решил все пак, преди да напусне страната, да отиде и при него: „Не намерих това, което търсех, нямам вече надежда, поне да получа благословията му за из път.“

Със сълзи на очи се явил той пред шейха:

„Горко ми, смили се над мен! В отчаянието си те моля за снизхождение.“

„Дори и да нямаш надежда, кажи какво желаеш? Какво те води насам?“ – попитал шейхът.

Пратеникът отговорил:

„Падишахът ме изпрати да търся едно дърво. Това дърво го няма никъде другаде по земята. Плодовете му са като животворна вода. От години го търся, но не можах да го намеря и станах за смях на всички, хората ме взеха на подбив!“

Шейхът се усмихнал и рекъл:

„Наивни човече! Това дърво е знанието. Много високо е то и навсякъде е разпростряло клоните си. Не дърво – то е животворна вода, разляла се навред като море. Понякога наричат знанието дърво, понякога – слънце, понякога – море, а понякога – облак. Най-същественото е, че то дава на онзи, който е вкусил от плодовете му, вечен живот. А всеки, който като тебе се хваща за думата, изпада в отчаяние.“