Страници от миналото и настоящето 22

В няколко последователни програми ще ви запознаем с впечатленията на Никола Начов от Варна през 1879 година.

Никола Начов е колкото интересна, толкова и непозната фигура в българската културна история. Повече от скромната му биография може да се побере в няколко изречения: Роден в Калофер през 1859 година, твърде малък той остава кръгъл сирак и израства в семейството на дядо си по майчина линия. Завършва гимназия в Пловдив, след което дълги години учителства в различни места, а в края на живота си работи като библиотекар в София. Известен е преди всичко с изследванията си върху българския фолклор, а така също и духовните центрове през Възраждането. По-конкретно, неговите студии «Мара, бяла българка, в нашия народен епос» и «Цариград като културен център на българите до 1879 година, публикувани през 1925 година, а така също – «Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877 година» продължават да се ползват като достоверни източници. Авторът ни наследява и краеведчески изследвания, опитва перото си в жанра на разказа и повестта, но поради битоописателството и прекалените етнографски подробности, в които изпада, не успява да създаде сполучливи образци.
Никола Начов е автор и на пътеписа «До Бруса и назад. Пътни бележки», чието възникване представлява определен интерес. През 1879 година, веднага след Руско-турската война, той решава да потърси наследството на баща си, починал в Бурса, където е бил известен абаджия. В това размирно за Балканите и Мала Азия време Начов тръгва от Калофер и през Пловдив, Одрин, Истанбул, през Мраморно море и Мудания достига в града в подножието на Улудаг.
Установява наследството на баща си, което се изразява в кантори в прочутите търговски копринени центрове и ханове на първата османска столица, както и в пари срещу стоки, дадени някога като вересия. Но той не може да ги прехвърли върху себе си и съответно да ги продаде без съгласието и участието на чичо си Манол, съдружник на баща му, чиито следи от известно време се губят и никой не знае къде се намира.
В крайна сметка се установява, че чичото е някъде във Варненско, поради което Никола тръгва да го търси. Междувременно авторът, напускащ за пръв път родния си край, решава да си води бележки, в които отразява до най-малки подробности своите впечатления от пътя и посетените места, превърнали се днес в ценен източник за възкресяването на обществения, търговския и транспортния живот в Османската империя през онези години.
Фактът, че са написани от 19-годишния силно впечатлителен младеж, без да преминат през ситото на предубедителното отношение, още повече остойностява тези «пътни бележки». Прилежно водените записки се издават като книга едва през 1934 година, с псевдонима Нанчо Донкин, и днес съдържат ценни свидетелства за Истанбул, Бурса и околностите, а както ще се убедим впоследствие – и за Варна и Варненско.
Днес ще се спра върху сцените, свързани с Варна и Варненско, така както авторът ги възкресява през лятото на 1879 година. След като в Бурса разбира, че без присъствието на чичо си Манол няма да свърши работа, той се връща в Истанбул и със съвета на местните абаджии от Калофер и Копривщица решава да замине за Варна:

На 8 юни, петък, отидох в руската канцелария, та си уредих пътния билет, платих половин бяло меджидие. Този ден имаше параход за Варна. Добрият бай Христо Самарджиев дойде да ме изпрати чак до пристанището. Тъй като понякога Черно море много се вълнувало, той ми купи един лимон и ми разправи: когато морето се развълнува, да разрежа лимона и да го мириша, за да не ми прилошава. Сбогувахме се, аз с лодка тръгнах към парахода. Но... една неприятна изненада: той беше вече заминал. Това от пристанището не можеше да се съзре. Била се променила тарифата. И тъй, аз останах да тръгна за Варна идущия вторник, 12 юни. От Цариград до Варна пощенски параход имаше дважди в седмицата и то само австрийски: във вторник и петък.

Най-сетне уреченият ден настъпва и Никола тръгва от пристанището към австрийския кораб «Нил». Пътниците представляват една смесица от езици и народности, едни спят на меко легло долу в каютите, а други пък, събрани по кьошетата на групички, кой как може легнали на голите дъски на палубата, спят, или, сближили глава до глава, тихо си приказват. До една такава група и аз се сгуших с бохчичката под глава.
Сутринта пристигат във Варна и параходът хвърля котва в пристанището. След прегледа на пътните билети и митническия контрол, Никола тръгва в един хан на Балъкпазар. Тук узнава от абаджиите, че чичо му Манол е в Йеникьой [Дългопол], далеч от Провадия на 4-5 часа към Балкана и там се поминувал като кърпел дрехи и помагал в дюкяна на някой македонец. Възрадван, че е попаднал по следите на чичо си, той отива до хана, взема си бохчичката и оттам – право на варненската железопътна станция, но за жалост влакът за Русе вече е заминал.
Рано сутринта на следващия ден той вече е на варненската железопътна станция: За билет до Провадия платих 4,5 франка. Влакът тръгна и след четвърт час бяхме на станцията Гебедже [Белослав] и след още 1 час – на провадийската. Оттам си наех за Йеникьой за 30 гроша татарска талига на някой си Радуш. Коларят слуга, турчин, излезе добър човек.
Пътят минава през Комарево и след около 4-часово пътуване пристигат в Йеникьой, затънтено и пусто в планинските разклонения.

В селото Начов намира чичо си Манол, обяснява му положението, той се съгласява да даде пълномощно, но сам отказва да дойде в Бурса. Никола се връща на същата талига и ето какво узнаваме за селото:
Селото Йеникьой имаше около 200 къщи (150 български и до 50 турски). През него тече река Камчия, която се влива в Черно море. Селяните се поминуват главно със земеделие, имат си и проста черквица и училище.