Страници от миналото и настоящето 35

В няколко поредни програми ще ви запознаем с един малко познат и почти неизследван образ в българската литература, а именно – образът на мухаджира.
*

Особено след Руско-турската война от 1877-1878 година, в произведенията на българските автори, които посещават Истанбул или други места в пределите на Османската империя, макар и мимоходом, се прокрадва един герой, чийто образ досега не е привличал, а следователно не е и попадал в полезрението на литературно-критическите проучвания.
Днес ще се спра върху творби от различни жанрове, в които се натъкнах на проявленията на този образ, и ще се опитам да маркирам контурите на портрета му, който при евентуални бъдещи изследвания да бъде разширен и уплътнен.
Става въпрос за образа на мухаджира или муаджир, моаджир, моажир, маджирин, в каквито разновидности той лексикално битува в текстовете на българските автори.
В речниците на съвременния турски език думата битува едновременно като съществително и прилагателно със следното основно значение: ‘човек, който се разделя със земята и родината си и се установява на друго място, изселник’. В известния «Речник на българския език» на Найден Геров тя присъства едва в допълнителната част, която се издава малко по-късно от основните томове, със значение ‘бежанец, преселенец’.
Днес в турски тя фигурира в един много разпространен особено в изселническите среди цитат от реч на Мустафа Кемал паша, произнесена на 17 януари1931 година, който обикновено служи за мото на изселническите списания или електронни сайтове с тази насоченост, а именно «Изселниците са скъп спомен от загубените земи», а така също и в думите, приписвани на Пророка: «Изселничеството е огнена риза».
Може би поради тази експресивна натовареност думата и съответно човекът, когото тя обозначава, предизвиква състрадание, като символизира една изпълнена с трудности и несгоди незавидна съдба. В румелийските диалекти на турския, а така също в езика на самите изселници от Балканите днес лексемата разговорно битува като маджър, съответно маджърлък, или дори маджур, респективно маджурлук.
След Руско-турската война, когато започва първата масова изселническа вълна от Балканите към Мала Азия, в резултат на която милиони хора изоставят родните си места и преминават «от другата страна на водата», с други думи, отвъд Босфора и Мраморно море, тази дума започва да се използва по-често, навлизайки даже в политическия жаргон. Така например във втори том на Симеон-Радевите «Строители на съвременна България» в «Избирането на Валдемара», четем следното:
Султанът, както казват, се намирал под влиянието на някой си Али Риза паша, председател на моаджир комисиону и тази дума под линия е обяснена така: Комисия за мухаджирите или изселниците турци из България. Тя бе учредена след Руско-турската война.
Именно тази среща, но вече в чуждата страна, на българския творец с човека, с когото е живял заедно в своята, поражда интересни размисли и вълнения у него, не го оставя безучастен. Би било добре да се уточни, че в случая мухаджирът не се явява класическият чужденец, дошъл отнякъде с определена цел и установил се временно или постоянно, чийто образ е добре осветлен в българската литература. Мухаджирът е отчужденият или отчуждилият се вече довчерашен съсед, земляк, несретникът с тежка съдба, подгонен от войни или други събития.
Ако трябва да се подходи хронологически към примерите, с които ще си послужа за илюстрация, за пръв път попаднах на мухаджирите в «До Бруса и назад» на Никола Начов, «пътни бележки», които се водят с подкупваща непосредственост и се отнасят за периода веднага след Руско-турската война от 1877-1878 година, но се превръщат в литературен факт и стават достояние на читателите едва след оформянето на записките като книга през 1934 година.
19-годишният бъдещ проникновен изследовател на Българското възраждане и духовните му центрове пътува от родния си Калофер през Пловдив, Едирне и Истанбул за Бурса, където баща му дълги години се занимавал с абаджийство. В качеството си на единствен син Никола тръгва да търси евентуалното наследство на починалия си баща и прилежно описва всичко, което е видял и преживял по време на пътуването, като често предава такива подробности, които днес представляват ценни свидетелства за социално-икономическия живот в района на Мраморно море през онзи период, а обстоятелството, че не са минали през призмата на предубедителното отношение към видяното, още повече повишава значението на тези «пътни бележки».
Пътувайки в това размирно за Балканите и Мала Азия време, младият Начов няколко пъти ни предава сцени, отнасящи се за мухаджирите:
В турския кораб имаше много муаджири турци, бегълци от Европейска Турция, когато били навлезли в нея руските войски и сега веч се помирили с новото положение и се връщаха по местата си, в освободена България.