Смърт и заточение-3

Не се е променило много по отношение на болката и страданието, преживяно от мюсюлманите на Балканите, дори след създаването на независими държави. Тъй като всички държави виждат тези хора като най-голямата пречка за създаването на етнически хомогенна нация, те насочват всичките си нападения и агресия срещу тях. Въпреки че не е като масовите убийства по време на война, мюсюлманите винаги са обект на потисничество, атаки, депортации и кланета.

Най-ярък пример за това виждаме в атентатите срещу мюсюлманите в Санджак в Кралството на сърби, хървати и словенци през 1923 г. Една от страните с ярки примери в това отношение е България. В тази страна, както при фашисткия военен преврат от 1934 г., така и през 1950-51 и 1989 г., когато комунистическата партия беше на власт, целта винаги бяха мюсюлманите, тоест турците, от които стотици хиляди бяха депортирани. По същия начин в практиките, прилагани от Ранкович в Югославия през 50-те години, в Гърция след 1952 г. и особено през 1967 г. в Западна Тракия, турците отново са под прицел. Направено е каквото е необходимо, за да бъдат изгонени от страната и депортирани. В този случай не би било правилно да се нарече случилото се имиграция и тези, които са станали цел на това имигранти.

Да, след независимостта нямаше открити атентати, изнасилвания, узурпации, грабежи и кланета, както по време на войната от 1877-78 години или през Балканската война. Въпреки това до края на 20 век, нещо повече, дори и днес у турците винаги е живо чувството и страхът, че нямат място в държавата, в която живеят и че всеки момент могат да бъдат нападнати. Промяна на името, забрана за образование, атаки от страна на фашистки организации, принудително експулсиране и лишаване от гражданство, религиозни забрани, дискриминация при наемане на работа, второкласно гражданско отношение.

С думи, поведение и действия от рода на  „Вие ни управлявахте 500 години, сега е наш ред", у турците винаги е поддържано чувството, че все някак ще бъдат изгонени от страната. Всъщност днес нищо не се е променило. Дори в балканските страни, които са членки на Европейския съюз, регионите, в които живеят турци, остават като икономически най-изостаналите места, има трудности при наемането им на обществена работа, изложени са на много незаконни практики и каквото е необходимо, се прави да ги принуди да напуснат страната. Естествено, когато това е чувството и мисълта, концепцията, която най-добре описва тези събития днес, е „изгнание, тоест принудителна миграция“, а не миграция.

По-правилно би било ликвидирането на турците от Балканите да се разглежда като два периодични процеса. Първата фаза е периодът, паралелен на политическото елиминиране на Османската империя. Втората фаза е периодът, който възниква след създаването на Република Тюркийе и продължава и днес. Етническите прочиствания през първия период стават само чрез кланета и репресии. Етническото прочистване през втория период беше сравнително по-малко болезнено, защото едновременно отговаряше на очакванията на тези страни и отговаряше на нуждите на новосъздадената Република Тюркийе. Миграциите на Балканите обаче винаги са били свързани с идеята за създаване на "единна етнически хомогенна нация". По същия начин, с паралелното усещане и мисъл за "етническо прочистване"...

Различното е само това, което Чубрилович пише през 1937 г.: „Въпросът за отношенията на частната земевладелска собственост на Балканите трябваше да бъде разрешен до известна степен чрез законите, разпоредбите и международните споразумения, прилагани под натиска на Европа, но този въпрос досега е решен по някакъв начин от Тюркийе и други балкански страни“и се превърна в основен лост на техните държави. Не е нужно да се позоваваме на далечното минало. Ще дадем само няколко примера от днес: Миграцията на гърци от Анадола в Гърция, миграцията на турци от Гърция в Анадола, миграцията на турци от Румъния и България в Тюркийе... Всички балкански страни са решили проблемите си с националните малцинства с масова миграция от 1912 г.

Със създаването на Република Тюркийе значението и името на човешките движения от Балканите към Тюркийе се променят. Това, което се случва сега, е миграция в едно измерение. Защото, въпреки че основната причина се крие в спомените за болезнените примери, случили се в миналото, това, което се случва, е миграция, настъпила с призива на Тюркийе и хората са го направили по собствена воля, дори и да не е имало събития, които да са довели до принудителна миграция. Но това е миграция, която се е случила поради страх от кланетата и изгнанията, които са се случили в миналото. С други думи, това е миграция, която включва и изгнание, тоест принудително преселение. Значението на събитието за страните от другата страна е, че това е събитие, което се посреща с радост, защото отговаря на техните интереси.

И така, защо Република Тюркийе искаше миграция и защо я подкрепяше в определени граници? Всъщност отговорът на въпроса е много прост. Републиката е създадена, но страната страда от непрекъснати въстания и войни през последните 2 века.

Тя е почти изчерпана откъм човешки и икономически ресурси поради войната от 1877-78 години г., Балканските войни, Първата световна война и Войната за независимост. Положението е толкова лошо, че едва през 1929 г. страната дори достига нивото от 1913 г., когато се виждат негативните последици от Балканските войни, по отношение на брутния вътрешен продукт на глава от населението. Освен това, населението е намаляло с 15% в сравнение с това време...