Страници от миналото и настоящето 37

С примери от творби на различни автори продължаваме темата за малко познатия и почти неизследван образ в българската литература, а именно – образът на мухаджира.
*

В тази повратна и кипяща година след войната, около Новата джамия край Златния рог, чакайки с група местни българи отплаването на кораба за босфорското предградие Бююкдере, където се намира лятната резиденция на руския посланик, при когото се предполага, че ще се отбие новоизбраният български княз Александър Батенберг на път от Верона за Варна, той отново се натъква на мухаджирите и ето как е предадена тази покъртителна сцена:

Тук пихме по едно кафе в големи разлати чаши, а някои по-стари абаджии си поръчаха и наргиле, малко за разтуха. Наоколо покрай зидовете и на голата земя се търкаляха, някои още полусънни, муаджири турци – стари и млади, мъже, жени и деца, дрипави, мръсни и погрознели в най-окаяно положение, избягали още отдавна от освободените български земи. Повечето от тях живееха от подаяния. По цял ден те се припичаха на слънцето и все очаквайки пак да се върнат в старите си жилища. Муаджири имаше пръснати и по другите цариградски махали.

Никола Начов среща мухаджирите и на пристанището на градчето Мудания на Мраморно море, откъдето с файтон се продължава за Бурса или се завръща с кораб в Истанбул:
Другият турски кораб беше натоварил от Мудания турци муаджири (бежанци), които дълго време се били скитали из Анадола – гладни и дрипави и най-сетне бяха се помирили с новото положение на Балканския полуостров и се връщаха по местата си, които по-рано били напуснали поради голям страх от московеца.
По-късно ги намира в село Сусурлук (днес Гюрсу), край Бурса, където заедно с чичо си Манол отива да събере вересиите на баща си. Въпреки че Никола желае много да се срещне и побеседва с мухаджирите, чичо му категорично забранява всеки контакт с тях.
Един друг български автор, Константин Величков, трайно свързан с имперската столица и нейните образователно-културни учреждения, прекарал повече от една пета част от сравнително краткия си живот тук, също възсъздава, при това много по-силно и запомнящо се, мухаджира. В един от цариградските му сонети, по-конкретно това е 36-ият поред «Низ улиците тесни, пълни със сенки...», в цялата си трагика пред нас се изправя фигурата на мухаджира. Изкушавам се да приведа изцяло този сонет, който, макар и с някои свои формални несъвършенства, впечатлява с високохуманистичния си патос:

Низ улиците тесни, пълни със сенки,
на Искюдар, потънал в пек и мир,
възпря ни беден продавач на дренки:
- Купете, моля, аз съм муаджир.

От връх от Чамлъджа, със душа няма
от радост, впивам очарован взор
в разкошната и дивна панорама,
сияюща край светлия Босфор.

Всред тоз възторг, сред туй опияненье,
в кое душата търси бог-кумир
хвала да му отправи на колене,

всред бляскавий необозримий шир,
де лута се духът без насищенье,
аз мисля все за бедний муаджир.

Тази сцена не е плод на развихрена поетическа фантазия, а една действително преживяна история, защото от мемоарно-пътеписния откъс «Чамлъджа», в който Величков демонстрира едно блестящо владеене, подплатено с философско осмисляне и ситуиране на Истанбул в географско-исторически аспект, той подробно разказва за споменатата среща (и разминаване). С неколцина свои приятели той преплува с каик през Босфора с ясното съзнание, че това не е само физическо пресичане на едно водно пространство, а преодоляване на разстоянието между две цивилизации, преминаване от един свят в друг. В Скутари (Юскюдар) е пазарен ден, приятелите минават през пазара и Величков възприема и описва цялата обстановка като един художник ориенталист. Когато той едва ли не в упоение се радва на своите «модели», един продавач на дренки се обажда на български и ги подканва да си купят от свежите му плодове. Между тях се завързва следният разговор:

- Нима знаеш български?
- И аз съм от вашите места, господине.
- Откъде си?
- От Пазарджик.
- А що търсиш тука?
- Мохаджирлък, господине.
И бедният турчин сви така знаменателно рамената си, щото да проумеем окаяното му състояние. Думите му болезнено прозвучаха в сърцето ми. Един от другарите ми купи за няколко десетачета от разхладителните му и така вкусни през лятото овощия.

Sözcük sayısı: 671

Един друг изследовател, Васил Кънчев (1862–1902), дългогодишен учител в Македония, а впоследствие и министър на народното просвещение за кратко време (1902), в своя пътепис «Из Мала Азия» (Пътуване към българските колонии), появил се през 1899 г. в сп. «Български преглед», ни разкрива образа на мухаджира в друга светлина. Както ще се установи от приведените фрагменти от произведението му, съдържащо ценни сведения за социално-икономическото и особено демографско-просветното състояние на градовете и селищата в Бурсенско и Балъкесирско към края на XIX в., тук вече мухаджирът представлява и се възприема като потенциална заплаха за довчерашния съсед или земляк, той е недружелюбен, дори долавяме един стремеж към реваншизъм:

Преселенците турци от България, които пълнят тия места, по естествени причини са озлобени срещу нас. (Кънчев, 1899: 70). Има много оплаквания от мухаджирите. Местните анадолски турци са мирни и с тях добре живеели християните. Околността на града е населена главно с преселници турци и затова е станала още по-несигурно. (Кънчев, 1899: 74). Многото мухаджири от България са привикнали зле да гледат на българските пътници. (Кънчев, 1899: 83). Четиримата българи са ходили в Айтоско да търсят земя да се изселят.
- Защо искате да се преселвате – попитах ги аз.
- От мухаджирите мъчно се живее – отговориха ми те единогласно. – По-напред с анадолските турци добре минавахме. Сега се заселиха около нас черкези и турци от България, които ни правят големи пакости – крадат ни добитъка и ни отнемат земята. (Кънчев, 1899: 88).

Последният автор, с който ще си послужим, е Атанас Далчев (1904–1878), прекарал ранното си детство (1908–1912) в османската столица, където баща му е депутат. След около четвърт век, в късната есен на 1937 г. той отново се озовава в Цариград, назначен като учител по български език и литература в местната българска гимназия, в която по-рано работи Никола Фурнаджиев. Турските власти не разрешават на Далчев да изпълнява тази длъжност, поради което след около половингодишен престой той се завръща в София. Много са интересни впечатленията, които поражда втората му среща с града край Босфора. Най-точно това е предадено във фрагмента «Мостът»: Гледах и не знаех – гледам ли, или си спомням. Това беше същият мост, който бях виждал като дете. (Далчев, 1984: 47). В седемте фрагмента, обособени като цикъл под заглавие «Малка цариградска мозайка», от който е и цитираният «Мост», последният къс носи заглавието «Хилядо и един стълп». В него се разказва за едно от водохранилищата от византийския период, съхранено за посещения и днес. Тук искам да отбележа фактическата грешка на автора, може би съзнателна, поради по-ефектното название – дошло сякаш от някоя арабска приказка, тъй като в случая става дума за Подземния дворец (Yerebatan), а не за Бинбирдирек (Binbirdirek). Когато Далчев и един приятел, мой сънародник влизат във водохранилището, по-скоро – се спускат долу, в тъмнината край водата забелязват една жена. Както и в случая с Величков, между тях се завързва диалог:

...и тогава видяхме, че не сме сами: коленичила на брега, една жена, прилична на сянка, плакнеше ръцете си. Моят спътник също се наведе, гребна вода в шепата и я поднесе към устните си.
- Солена! – каза той. – Сигурно се съобщава с морето.
При тия думи жената се изправи и като бършеше ръце от полата си, приближи се до нас.
- Българи ли сте?
- Българи сме – казахме. – А вие отде знаете български?
- Туркиня съм от пловдивските села.
Тя беше слаба, с тънко и сухо лице, и очите й, сигурно черни, гледаха тъжно.
- Става вече пет години, откак работя тук. Дохождам по тъмно, отивам си в тъмно. Цял живот все в тъмница – продължи да разправя тя и като се обърна към спътника ми, изведнъж изхлипа: - А все тъй ли се зеленеят нивите, все тъй ли грее слънцето в Тракия? Ех, весело беше там, добре си живеехме! (Далчев, 1984: 49).

Далчев и спътникът му излизат от водохранилището, но вече за тях няма и помен от прекрасния ден в ранната пролет, когато небето над Цариград се налива със синилка, по дърветата полазва детски нежна зеленина и самата морска вълна като че се раззеленява. Черната вода е солена от сълзите на жената, си мисли поетът.

В приведените примери от творби на български писатели и поети с различна нагласа и натюрел, мухаджирът се възприема и се изобразява като човек с несретническа орис, зациклен между отиването и завръщането, често в окаяно материално и морално състояние, което понякога го озлобява срещу довчерашните си съседи, земляци, «свои». Физически откъснал се от своята родина, духовно той продължава да живее в нея, превърнала се вече в «изгубен рай». Чул да се говори на познат, но вече чужд и останал в миналото език, мухаджирът търси контакт, за да изплаче болката си, да се изповяда като пред близък и доверен човек. Българският творец дълбоко състрадава и съчувства на мухаджира, той споделя неговата злощастна съдба, която засенчва в очите и душите дори непомръкващите прелести на Босфора.