Европейската история и турците 31/14

Двете неуспешни обсади на Виена прекършват завинаги амбициите на османските владетели за завладяване на града, намиращ се в сърцето на Западна Европа, и поставят началото на процеса на отстъпление на империята от европейските територии. Всъщнот първата обсада на Виена, осъществена при управлението на султан Сюлейман Законодателя, въпреки че приключва с неуспех, не предизвиква промяна в баланса на силите между османската държава и християнските страни. Но втората, приключила с тежко поражение, обсада на Виена през 1683 година, се превръща за Османската империя в началото на един постоянен процес на отстъпление от европейските територии. Една от причините за втория османски поход към Виена в периода на управление на султан Мурад Четвърти, който е вторият след Сюлейман Законодателя османски владетел, останал най-дълго на османския престол, е войната между австрийската империя и унгарските протестанти, водени от Имре Текели. След като въстанието на Имре Текели срещу австрийската власт е потушено, той иска помощ от османската държава и османският садразамин Кара Мустафа Паша се възползва от този призив за да обяви втори поход към Виена. По време на тази обсада, към османската армия се присъединяват и отрядите на Имре Текели, но обсадата приключва с много тежко поражение.
Поражението на османската армия по време на втората обсада на Виена поражда в европейските държави надеждата че османските турци ще бъдат изтикани от Европа. С тази цел се създава така нареченият „Свещен Съюз” в който влизат Полша, Австрия и Русия. В течение на 16 век страните от този съюз водят редица войни с османската държава. През този период, Венеция превзема някои османски крепости в Пелопонес, Босна и по далматинското крайбрежие, Русия превзема крепостта Азов на Черно Море. По време на управлението на султан Мустафа Втори, през 1695 и 1696 година се водят някои успешни за османската държава войни, но като цяло войните приключват с нови загуби на територии. Най-тежките поражения за османската армия през 16 век са срещу Австрия. Голяма роля за този успех играе френският благородник Евгений Савойски, който след раздол с френския крал Луи 14, влиза на служба в двора на австрийския император Леополд и води отбраната на Виена по време на втората му обсада от османските войски. През 1967 година, австрийската армия водена от Евгений Савойски нанася съкрушително поражение на османската армия в сражението при Зента. Османските войски, започват да форсират посредством понтонни мостове река Тиса, но не знаят че в непосредствена близост се е разположила на лагер горяма австрийска армия водена от Евгений Савойски. Евгений Савойски се възползва от ситуацията и подлага на тежка артилерийска бомбардировка събралите се за да преминат на отсрещния бряг османски сили, след което предприема атака по фленговете и обкръжава успелите да преминат переправата османски сили. Само сто османски войници съумяват да се спасят от това обкръжение, в което са убити близо 25 хиляди османски войници и над 4 хиляди са пленени. Тази битка решава завинаги изхода на войната за Унгария и тя, след близо 170 годишно османско управление преминава отново във владение на Австрия. След разгрома при Зента, османската армия е разпокъсана и това принуждава империята да започне преговори със страните от „Свещенния Съюз”. Австрия и Венеция, които са пред заплахата от нова война с Франция за Испанското наследство подкрепят воденето на преговори, докато Полша и Русия смятат че войната трябва да продължи. Англия и Холандия поемат ролята на посредници тъй като имат търговски интереси в този район на света. След продължили с месеци преговори, през 1699 година в град Сремски Карловци в днешната област Войводина в Сърбия, е подписан мирен договор, с който османската империя понася първите сериозни загуби на европейски територии. С договора, османската държава загуби областта Трансилвания, населена с унгарски протестанти, което сложи край и на влиянието на османските турци над унгарските протестанти и възпрепятства намесата й в еврипейските въпроси. Освен това, Османската империя призна с този договор Австрия за покровител на християните католици живеещи в границите на османската държава. Венеция стана пълноправен притежател на крепостите превзети по време на войните. Въпреки това австрийският историк Луиджи Марсигли, който е сред участниците в преговорите, подчертава че Австрия не е съумяла да получи всички искани територии. Полша получи с договора областта Подолие. Османската държава бе принудена да сложи край и на военните си действия в Украйна. Русия, която не подписа този договор, след една година подписа договор с който получи крепостта Азов на Черно Море.
Османските представители на преговорите следваха определена стратегия-даваха съгласие за отстъпването на територии, които по-късно ще бъдат по-лесно възвърнати. Това показва че османските управници не губят надеждата да си възвърнат отстъпените земи.
С договора от Сремски Карловци, османската държава призна Австрияската Империя за равноправен партньор и бе сложен край на имиджа на Османската империя за най-силна държава. Договора допренесе за укрепване на позициите на Австрия в Централна Европа и на Русия в черноморския регион.
Много историци, в коментарите си подчертаха години след подписването на договора, че Австрия не е била силно настоятелна на преговорите, тъй като се е готвела за предстоящата война с Франция. Турските историци от своя страна определиха договора като точката в която се слага край на периода на възход на Османската държава и започнва периодът на упадък. Виена е най-крайният европейски град, до който достигат османските войски в напредването си в Европа и договорът от Сремски Карловци поставя точка на искането й да напредне във вътрешностите на Европа.