Страници от миналото и настоящето 2/2014

Продължаваме темата за посещението на Елисавета Багряна в Истанбул и Анкара през есента на 1934 г.

Багряна прекарва почти два месеца в Турция. Макар и ангажирана с конкретна работа, тя намира време да усети отблизо ритъма и пулса на живота, тежненията и атмосферата в двата главни града на съседната страна, да се запознае с интелектуалния елит, с висши държавни сановници, представена е лично на председателя на републиката.
Поетесата е изумена от постиженията на съседите, от коренните преобразувания в обществото и душевността на турците, от обхваналия всички небивал ентусиазъм и духовен подем. За човек с нейната отворена творческа нагласа нямаше как тези впечатления да не се отразят в поезията й. Действително, тя излива мислите и чувствата си в пет стихотворения, а именно «Колело», «Слънце над Босфора», «Лаври», «Експрес в Пустинята» и «Нова Атлантида», които първо се появяват в сп. «Златорог» под название «Express d’Orient», а впоследствие са включени в третата й стихосбирка «Сърце човешко» (1936).
От интервюто й във в. «ЛИК» от 15 април 1935 г. узнаваме подробности за пораждането на стиховете от цикъла, поетесата сякаш дава възможност да надникнем в творческата й лаборатория:
«Влакът беше почти празен. В целия вагон имаше само още двама пътници. Аз затворих купето, спуснах пердетата, загасих лампата и си легнах. Лежах със затворени очи, слушах тракането на колелата, този чуден ритъм, който толкова обичам, и от самия него се яви още тогава «Колело»:

Върти се, върти се, ту гладко и плавно,
ту вихрено, лудо, стремглаво...;
върти се, върти, колело на живота –
животът е устрем и вечно движение,

разбира се, без да го пиша, така само в мисълта ми – и с него съм заспала».
Този стих е апотеоз на живота, на движението, на промяната и обновата в и около нас.
Сутринта влакът вече е «пред стените на Цариград». Поразително е още първото й впечатление: синьото небе, топлото слънце, тъмните кипариси, старите стени и кули с бойници, хълмовете с минаретата, които ту се явяват, ту се скриват.
«Тръпки полазиха тялото ми и тъй както стоях до прозореца и гледах, в мисълта ми се редеше:

Не е ни приказка, ни сън, това,
че ти осъмна днес пред този древен град...

Това е стихотворението «Слънце над Босфора», в което се улавя едно модерно възприемане на миналото, освободено от наслоения отношение към историята.
«Когато през един великолепен ден направих разходка с параход по Босфора и слязох на чудните брегове, залени със слънце и зеленина, видът на свежите, блестящи, потрепващи от ветреца листа на лаврите ми навя стихотворението «Лаври», разкрива тя в интервюто.
Този сонет завладява със силното си медитеранско излъчване и жизнерадостен заряд.
Незабравими впечатления в душата на поетесата оставя пътуването към новата столица. «Анадолският експрес» я удивлява със своите луксозни спални вагони и пъстра публика: бизнесмени, политици, военни, депутати, инженери, търговци, журналисти, дипломати, чужденци от всички раси и краища на света.
Неслучайно тя споделя, че «това е най-космополитният експрес, какъвто съм виждала, и той лети цяла нощ и половин ден през пустиня, в която няма ни дърво, ни река, ни селище. Само тук-там в далечината се мярка някое селце, като сива купчинка камъни или на някоя спирка се мярка някой черен, беден, одърпан селянин. И ето, през тази нощ, задушена, притисната от всички страни, се зароди стихотворението «Експрес в пустинята».
Нека да обърнем внимание върху съчетанието «експрес» и «пустиня». Експресът, този продукт на техническия прогрес, символизира новия дух в Турция, който ще преобрази и съживи дори пустинята.
«В Анкара, дето бях по-свободна, написах всички тези стихотворения», отбелязва тя.
В интервюто не е споменато стихотворението «Нова Атлантида», което в стихосбирката «Сърце човешко» е посветено на Кемал Ататюрк. Олицетворената като «дъщеря и царица на степите» Анкара, за Багряна представлява възкръснала Атлантида, а сивите й хълмове чертаят в нощта силуета на двугърба камила, за отдих в пустинята легнала.
През 1942 г. поетесата предава в Софийския градски архив една тетрадка, в която открих първите ръкописни варианти на стиховете от споменатия цикъл, писани с молив. Текстологичното им изследване разкрива любопитни подробности за протичането на творческия процес у Багряна, сякаш долавяме как тя търси и намира по-уместния, по-силния вариант. Тук ще спомена само промените, които претърпяват някои от заглавията. Например, първоначалният вариант на «Слънце над Босфора» е «Малко история и много сърце», на «Нова Атлантида» – «Новият град» и т.н.
Изследвайки въпросната тетрадка, на една от страниците забелязах кратка бележка с молив: «Към турските – за ангорските котки». Тази анотация може да се разтълкува по два начина: да се включи вече написано стихотворение за ангорските котки към споменатия цикъл или да се напише стихотворение и за ангорските котки, чийто замисъл съществува. За жалост, в тетрадката не открих творба за ангорската котка. Твърде вероятно е тя да е останала само като творческо намерение, като нереализирано поетическо вдъхновение.
Това не е единственото съприкосновение на Багряна с Турция. През златната есен на 1967 г. с група писатели, предвождана от Любен Георгиев, тя пътува за Истанбул, където се настанява в един хотел в Таксим. Ще спестя иначе пикантните подробности около пътуването, а само ще изтъкна, че последния ден от пребиваването в «красавицата край Босфора», тя моли неотлъчно съпровождащия я Любен Георгиев да я остави сама, за да се разходи на воля по бул. «Истиклял».
Нека за миг да си представим как 75-годишната Багряна, една от най-изтъкнатите поетеси на славянския свят (редом с Анна Ахматова, Марина Цветаева, Десанка Максимович, Вислава Шимборска и др.), крачи достолепно по най-оживения истамбулски булевард!
И ще видим колко си подхождат «вечната и свята» Багряна и вечният и свят Истанбул!