Векът на безсмислието

През 1885 година вечният скептик и иконоклацист Ницше пише, че "има елемент на упадък във всичко, което характеризира съвременния човек". Това беше повече от обикновен израз на културен песимизъм. Ницше не се доверяваше на преувеличените обещания на Просвещението и модерността. Повече от век по-късно състоянието на света, в което живеем, представлява още по-объркваща картина.

Радикалните критици на западната модерност сериозно са дискутирали изпълняващите се пророчества на модернизма. Тези критици виждат европейския империализъм и колониализъм, детският труд, капиталистическата експлоатация, класовата борба и потисничеството като първични лайтмотиви на модерността, а не спокойния свят на разума, рационалността, науката, технологиите и претенциите за демокрация и върховенство на закона. Десетки западни интелектуалци като Осуалд Спенглър, Мартин Хайдегер, Т. С. Елиът и Мишел Фуко приемат разрухата и упадъка като водещи принципи на „смелия нов свят”. Някои от тях са имали надежда за преодоляването на тази криза на нихилизма, но някои от тях никога не са имали подобни надежди. Това е един от парадоксите на западната модерност. От една страна, имате огромно самочувствие и гордост да изградите нов свят, базиран на евроцентричен мироглед.

От друга страна е дълокото недоверие на интелектуалците, учените и дейците на изкуството в арогантните твърдения на съвременния свят. От 19-ти век насам и двете реалности оформят траекторията на съвременната история. В края на краищата, западната модерност триумфира, но това доведе до свят на огромни противоречия и паралелни истории. Някои от тези противоречия са диви и всички са срамни. Светът никога не е виждал толкова голямо богатство. Но наред с това никога не е съществувала толкова голяма разлика между богатите и бедните. В науката и технологиите постигнаха голям напредък, но не успяха да заместят религиозните вярвания и традиционната етика. В повечето светски западни държави расте интересът към окултната литература, мистерии и фантазии. Религиите бяха изолирани от светските и научните сили на съвременния свят, но вече с нова енергия започнаха да завръщат. Индивидуалният човек някога е бил представен като най-ценния дар на Просвещението. Но в настоящия момент той се смазва под все по-сложната и стресова система на съвременния живот. От друга страна във възход са новите форми на комунитаризъм.

Накратко, в модерния свят присъстват и разум и безсмислие. За разлика от това, което твърдят политическите опортюнисти и неоконсерваторите, това няма нищо общо с упоритостта на исляма или другите религии. Неспособността да се виждат вътрешните противоречия и несправедливости на сегашната световна система, от която страдат не само другите, но и мюсюлманите не е само погрешно, но и опасно, защото захранва анти-ислямските и ислямофобските тенденции в Запада и оправдава и нормализира расизма и ксенофобията. Тоази позиция също така захранва екстремистките движения в мюсюлманския свят. Всичко това на свой ред води до взаимно самоунищожение.

Обвиненията отправяни към исляма и мюсюлманите за неуспеха на проекта за модерност в никакъв случай не е стратегия за преодоляването на съществуващите нетостатъци. Сравняването на нашите идеали с реалноста на другите е самозаблуда. Тълкуването на исляма и мюсюлманите като проблем на сигурността е да си затваряме очите за истинската проблеми на епохата, в която живеем. Същото важи и за мюсюлманите, които са избрали да останат в зоната си на комфорт, вместо да се изправят пред собствените си проблеми. Обвиненията към Запада или модерността за всичко отрицателно в мюсюлманския свят не се различават от евроцентричната позиция. Силното обвързване към ценностите, които отстояваме е задължително условие на всички традиции на вярата. Това обаче не може да бъде оправдание за критично мислене и откритост към света. Напротив, Коранът ни призовава да използваме ума си, за да преосмислим света и да го превърнем в разумно и добродетелно местообитание, в което остояваме истината и справедливостта.

Разумът и безсмислието ще продължат да съществуват рамо до рамо в този свят, принуждавайки ни да правим избори, които са от жизненоважно значение. Същинският въпрос, който трява да си зададем е дали ще дадем шанс на разума да ни води по пътя на добродетелта, любовта и състраданието.