Смърт и изгнание - 44 / 24

„Съгласно този указ до второ нареждане се въвежда военно положение във Варненска, Търговишка, Разградска, Русенска, Еленска, Пазарджишка и Търновска области. Според този указ командирът на армията има широки правомощия, като изправяне на престъпниците пред военния съвет и наказването им.

С тези думи завършихме последната ни програма. Сега продължаваме с темата ни...

Както се вижда, нищо не се е променило през новия период. Упорито се провеждат политики за прочистване от турците и създаване на етнически хомогенна национална държава. Още повече, че няма такова нещо като право и закони и е трудно да се говори за нещо подобно. Дотолкова, че българските администратори не спазваха дори собствената си конституция, пренебрегнаха правата, произтичащи от международни договори и не ги прилагаха. Те не са предприели никакви стъпки по отношение на граждански и политически права, като постъпване на държавна служба, свободно упражняване на професията, собственост, свободно използване на майчиния език, образование, жилище, справедлив съдебен процес и др. Това създаде големи проблеми и трудности при ползването на правата.

Причината, поради която турците трябва да напуснат родината си, най-добре се обяснява с този документ, който турците представят на Хаджъ Мехмед Али Ага, член на Държавния съвет, за проблемите, които изпитват в провинция Източна Румелия, османска територия. Ако това се случва в Източна Румелия, османска територия, представете си какво става в Княжество България.

Съответно в Източна Румелия се случи следното: 1. Изборната система унищожаваше интересите на турците в населените места. 2. Християни и мюсюлмани са равни по въпроси като плащане на данъци и военна служба, но няма равенство в други закони. Например правата, предоставени от закона, като например избирането на ръководители, бяха възпрепятствани със сила и заплахи. 3. Тъй като мюсюлманите не знаеха български и нямаше мюсюлмански държавни служители, турците не можеха да следват своите официални и съдебни дела и поради това загубиха своите права и закони. 4. На мюсюлманите не е дадена възможност да се възползват от горите и други места. 5. Мюсюлманският народ всъщност не можеше да се възползва от законите и съдебната палата срещу насилието и потисничеството на своите съседи, българите. 6. Дълговете на онези, които преди това са мигрирали към социалния фонд, бяха събрани от останалите хора. С други думи, правителството конфискува недвижимите имоти и нивите на имигрантите, а техните дългове се прехвърлят на мюсюлманското население, което все още не е мигрирало. 7. Мюсюлманите не са имали свобода на религията. Защото са заграбени джамиите и е възпрепятствано тяхното строене. От друга страна непрекъснато присъстват действия, които накърняват религиозните чувства на хората. 8. Невъзвръщането на недвижимите имоти на турските имигранти на техните собственици и различните несправедливости и преследванията от страна на военната администрация представляват основните фактори на миграционното движение.

Въпреки потисничеството, жестокостта и клането, преживяно по време и след войната от 1877-78 г., много хора все пак успяват да останат в родната си земя. Те прегръщат живота с цялото си сърце, устоявайки на натиска и пречките. Но тези, които бяха изгонени от домовете си, са много повече от онези, които успяха да останат. В периода, започнал с Априлското въстание от 1876 г. и завършил с войната от 1877-78 г., според някои източници 300 хиляди, а според някои източници 600 хиляди турци са загубили живота си от нападения, болести, студ и глад.

В тази връзка Недим Ипек дава цифрата от 500 хиляди. Според Джъстин Маккарти тази цифра е 261 хиляди 937. Всъщност, ако не беше международното обществено мнение и защитата на османската армия, броят на смъртните случаи и депортациите определено щеше да бъде много по-голям. Според американския историк Джъстин Маккарти, броят на хората, прокудени от родните си земи през същия период, е 1 милион 253 хиляди 500 души. Някои от тях обаче по-късно се завръщат в родните си земи и приблизително 515 хиляди от тях са заселени в земите на Османската империя. Според Недим Ипек броят на депортираните от домовете им е 1 милион 230 хиляди.

Поради всички тези събития Войната от 1877-78 г. е описана като „Голямото поражение“ сред обществеността. Етническото прочистване продължи и след войната. Според Джъстин Маккарти 52 хил. 731 души е трябвало да напуснат България между 1879 г. и 1887 г. Според българската статистика броят на хората, които е трябвало да напуснат страната между 1893 г. и 1902 г., е 70 хил. 603 души. В резултат на това до 1902 г. около 150 хиляди турци трябва да напуснат Княжество България и да се приютят в османската държава.