БАЛКАНИТЕ-ТЕКУЩИ СЪБИТИЯ 80

1992 година е годината, в която в Босна и Херцеговина започнаха да изгряват тъмни зори, в която вечерната тишина започна да се нарушава от вопли и изстрели...

БАЛКАНИТЕ-ТЕКУЩИ СЪБИТИЯ 80

         1992 година е годината, в която в Босна и Херцеговина започнаха да изгряват тъмни зори, в която вечерната тишина започна да се нарушава от вопли и изстрели. Година, в която Босна и Херцеговина- страната на надеждите и взаимното уважение се превърна в страна на омразата, глада, изтезанията и смъртта. Година, в която започна продължителен кошмар в Босна и Херцеговина, срещу който света остна безмълвен наблюдател. Свят, който позволи бошняците имащи едно време свой дом и щастлив живот да мигрират, домовете им да бъдат опожарявани, а щастието им да бъде заменено от страх, безпокойство и сълзи. Свят затворил очи пред превръщането на детските паркове в гробища и проливането на кръвта на бошняците в река Дрина. Свят, който въпреки че си бе обещал никога повече да не бъде позволено извършването на геноцид позволи в Сребреница да бъде осъществено подобно зло.

         22 години след геноцида в Сребреница майките продължават да изживяват ада на Сребреница с надеждата един ден да бъдат открити тленните останки на най-любимите им. Майките в Сребреница вместо да се радват на задомяването на своите деца или на техните радости се радват, че са били открити тленните останка на децата им и че вече са се сдобили със свой гроб.

         Международният наказателен трибунал за бивша Югославия документира трагедията изживяна в Сребреница и заедно с Международния съд в Хага доказа, че случилото се в Сребреница е геноцид.

         За трагедията в Сребреница свидетелстват и откритите масови гробове. Те свидетелстват за невероятна жестокост. От масовите гробове бяха извадени тленните останки на 101 годишна сляпа жена и 29 дневно бебе. Господ пък допринесе от всяко едно масово клане да се спасят по няколко души или поне по един човек. По този начин усилията за прикриването на истината се увенчаха с неуспех тъй като имаше кой да свидетелства за случилото се.

         От истината се нуждаят преди всичко хилядите семейства, които години наред търсят своите синове, бащи, съпрузи и други близки. От тази истина се нуждаят и тези които отказват да проумеят или не икат да разребат случилото се на бошняците. Тези, които затвориха очи пред избиването на бошняците само и само за това, че са с различни имена  и че се молят на Бог по различен начин също се нуждаят да видят истината и да приемат своите грешки.

         От истината се нуждаят и тези, които позволяват лансирането като герои на военни престъпници като Радован Караджич и Радко Младич, които след убийството на своите жертви се върнаха на мястото на убийството и извадиха от масовите гробове с булдозери убитите и ги пренесоха в други масови гробове. От истината се нуждае и Европа отказваща да проумее злото наречено „фашизъм” продължаващо да съществува в сърцето й и разпокъсана поради сблъсъка на интересите.

         Сребреница не може да бъде описана само с цифри. Сребреница не е разказ само на безмилостното избиване на бошняците, чието право на самоотбрана бе отнето нито пък на холандските войници, които бяха вписани в страниците на историята със своята безчовечност и страх или пък на нефукциониращата Организация на обединените нации /ООН/. Сребреница е план целящ да погуби цял народ. Сребреница е символ на една голяма болка.

         Историята на Назия Беганович, за която писа журналистката Алмаса Хадзич е само една от хилядите трагични истории:

         ”В продължение на дни се укривахме в гората около селото. В последствие местната полиция и сръбските ни съседи ни призоваха да излезем от горага. Казаха ни, че трябва да се съберем всички в селото за да може да бъдем изпратени в сигурния град Тузла. Те гарантираха, че няма да ни се случи нищо лошо. Повярвахме им. Сред нас имаше няколко жени, деца, възрастни и мъже.

         След като излязохме от гората отделиха жените и мъжете и започнаха да качват мъжете на чакащите автобуси и камиони. Първо отведоха съпруга ми Мустафа, а след това и децата ми Муриз, Бериз, Идриз, Фериз, Рамо и Фахрудин. Аз стоях на страна, плачех и цялото ми тяло се тресеше. Изведнъж хукнах към камиона, в който качиха децата ми. Убедена, че никога повече няма да ги видя реших да помоля сръбския офицер да остави поне едното от децата ми. След това се спрях и се замислих какъв отговор ще дадам ако сръбския офицер ме попита кое от децата си искам. Как бих могла да кажа остави този и вземи останалите. Тогава децата ми нямаше ли да ме попитат „Мамо него ли обичаш най-много?” За това и не можах да сторя нищо. Плачех и се борех с нерешителността си. Гледах втренчена към потеглащия камион. Те ги отведоха и никога повече не ги видях. Сега живея с моето внуче, което е едниственния мъж в семейството ни”.

 



Още новини по темата